Писала съм материали май за много български спортисти – и бивши, и настоящи. Логично за спортните им успехи, неуспехи. За първи път ще пиша за български спортист и поводът няма да е, поне чисто формално, спортът. А премиера на книга. Преди дни прочетох материал за премиерата на автобиографичната книга на едно от златните ни момичета в художествената гимнастика Бианка Панова – “В името на голямата цел. Зад кадър.” Кратко интервю беше и накрая журналистката питаше Бианка дали е простила на Нешка Робева. Бианка й отговаряше, че самият факт на книгата вече е прошка. Всяка прошка е достойна за похвала. И бях решила да го направя. Ако междувременно в “24 часа” не излезе едно много пространно интервю с Нешка Робева, в което тя много конкретно с факти и доказателства обяснява как нещата, написани от Бианка не само за нея, но и за съотборничките й, за другите от треньорския екип, са откровена лъжа и манипулация. На кого да повярваш? За методите на Нешка се носят легенди – истината е, че големи спортни успехи, каквито имахме ние в художествената гимнастика, се постигат с къртовски труд, лишения и болка, няма друг начин, така е навсякъде в големия спорт. Факт е, че повечето от бившите златни момичета по различно време казаха по някоя лоша дума за нея. Факт е, че тя прости на всички и те на нея. Не и на Бианка. В края на интервюто журналистът я пита какво бихте казали на Бианка, ако я срещнете в деня, в който се дава прошка. Нешка отговаря: не познавам тази жена. Всичко може да се каже за Нешка, не и че не е честен човек – то й личи по погледа, от позициите през годините. Когато един честен човек не иска да прости, значи лъжата е голяма. И няма смисъл от прошка.