Моя приятелка преди седмица се върна от една неколкодневна обиколка в Родопите. Първоначално плановете бяха да отидат две семейни двойки, но после групата се разшири – съседи по вилата на другото семейство, англичани, които живеят и работят в България, се присъединиха към състава.
Работят не е точната дума – работи само мъжът. Свободна професия, изготвя някакви дизайнерски проекти за английска фирма. А при развитието на съвременните комуникации може да го прави, ако реши, и от Сингапур. Е, решил е в една голяма част от годината да го прави от България и за целта си е закупил вилен имот. Жената не е работила никога – ако не се брои фактът, че е отгледала трима здрави, красиви образовани (по уверенията на приятелката ми) поданици на Нейно британско величие.
Това със сигурност не е единствената история от това летуване, което ще ви преразкажа, защото приятелката ми беше силно впечатлена от въпросното семейство и сподели доста. Но започвам с тази, защото много ми легна на сърце и доста показателна ми се струва.
Англичанката, както вече ви споменах, цял живот е била домакиня и майка. И приятелката ми я попитала все пак, като са пораснали момчетата, не й ли се е приискало да излезе малко от къщи, да се захване с нещо. Дори не за пари, а за да придаде някакъв друг смисъл на ежедневието си. Е, оказа се, че била излязла. Но не за да подпомогне семейния бюджет, а да помогне на хора в нужда. Записала се в една от многото подобни организации в Англия и започнала да помага – в домакинството и не само – на жена с ограничени двигателни възможности. Там хората масово го правели – просто имали потребност да осмислят живота си по подобен начин.
Кога?
Вече ви чувам как питате: какво кога. Ами кога ще усетим и ние потребност, подобна на тази?