Киноманите сигурно вече са се сетили за един френски филм със същото заглавие с участието на изключително красивата Роми Шнайдер и Мишел Пиколи. Само че аз няма да пиша за него, макар че те нещата от живота и във френските филми, и във Франция, и в Италия, и където щете са все едни и същи – човешки трагедии, човешки радости, благородство и мерзост.
Естествено в блога ми почти никога не съм отваряла и дума за отрицателни прояви, а за такива, които са достойни за похвала – така ще и днес. Една обикновена човешка история.
Ще стане дума за моя позната, с която животът ни срещна по работа преди около две години. Тогава тя беше разведена с момиченце на около осем години. Бащата – нехранимайко – ги зарязал, когато детето нямало навършена и една годинка. Та по времето, когато се запознахме познатата ми излизаше с момче от друг град – общо взето връзката им беше съботно-неделна. Едната седмица той пътува, другата – тя. Е, накрая решиха да се съберат, въпреки големите й притеснения дали приятелят й ще може да приеме дъщеря й. Оттогава не сме се и виждали, общо взето спорадични контакти в чата на фейсбук. Междувременно им се роди момченце, ожениха се. Когато сме контактували във фейсбук, не ми е било удобно да питам дали все пак мъжът й е успял да приеме като свое детето от първия й брак.
Преди дни обаче тя публикува един доста богат фотоалбум с моменти от последните година-две – раждането на момченцето, първи учебен ден на дъщеря й, снимки от детската й стая, от рождения й ден. И от километри се вижда колко обичана и обгрижвана е дъщеря й, с каква любов я гледа новият й баща, а и тя него.
Една обикновена история – вероятно като много други. Държах да я разкажа – с адмирации за хората, които могат да отгледат чужди деца като свои.