Сетих се тия дни за една детска книжка, която съм чела доста отдавна – на български автор, но сега не мога да се сетя кой е, беше нещо като спомени за детството му. Та в тази книжка, в една от главите, авторът разказваше следната случка: баща му го праща за въглища при селския въглищар, там обаче има много хора и в залисията момчето забравя да даде на въглищаря паричките за въглищата. Като се прибира вкъщи, с гордост подава на баща си парите от неплатените въглища, защото семейството е много бедно. Баща му обаче го хваща за ухото, води го при продавача на въглища, обяснява какво е станало и че не иска синът му да израсне крадец и му плаща въглищата. Въглищарят, също много беден човек, подава парите на момчето, за да си купи тетрадки, и казва: с такъв баща няма как синът да стане крадец. Поводът да се сетя за тая позабравена вече детска книжка беше едно заглавие, което тия дни попадна пред погледа ми, за безработен мъж от Кърджали, който намира изгубено портмоне с шестстотин лева и го предава в полицията. И си помислих, че честността няма социална принадлежност и жизнен статус. Предполагам, се възпитава от най-ранна детска възраст или пък човек си я носи заложена в себе си. Защото на този безработен мъж едва ли тия 600 лева са му били излишни пред празниците. Явно обаче някой някога му е обяснил, че чуждото е чуждо и даже намерено, то не става наше. Браво и на мъжа, върнал парите, и на този, който му е обяснил в детството що е честност.