Да ви кажа, прави са хората като твърдят, че кръвта вода не става. Има си генетични предразположености към различни неща човек и рано или късно те внезапно се проявяват. Така стана и с моята любов към засаждането на китки, която внезапно изригна като заспал вулкан тия дни. Не се учудих много, защото имам в рода две лели, сестри на майка ми, които са професионални градинарки. Още от малка си спомням как винаги, когато идваха у нас, носеха от оранжериите, в които работеха, красиви и ароматни цветя, завити във вестник. Та така преди няколко дни приятелка ме помоли от да й купя от един квартален цветарски магазин един комплект вишнево червени бегонии, за да си ги засади на терасата – продавали ги в пластмасови формички по шест коренчета. Видяла ги, когато минавала оттам, но магазинът вече бил затворен. Та отидох аз да й свърша тая услуга, не можах да разпозная бегониите, разбира се. Влязох плахо и неинформирано в цветарския магазин, но за учудване на продавачката излязох натоварена, освен с комплекта бегонии, поръчан от приятелката ми, и с още много малки временни саксийчици за лична употреба – каскадна петуния, кичесто циганче, кралско мушкато. Веднага минах през магазина за един лев и срещу лев и петдесет се сдобих с необходимите за всеки уважаващ себе си цветар комплект инструменти – малко тармъче, лопатка и др. Закупих саксии, сандъчета и почва и цветята бяха засадени. Но с тях – и задълженията ми. Сега час през час ходя на терасата да им следя състоянието – дали в саксията на кралското мушкато не е поникнал нов цвят, или пък кичестото циганче не са го нападнали листни въшки.