Цените на всякакви технологични решения в магазините растат със скоростта, с която се увеличават и излишните стъпки, които трябва да направя, за да взема един пакет сол. Гледам какво се случва и виждам как настъпва инфлация на функциите – всяка нова „умна“ прибавка само оскъпява нашето време и ни изнервя.
Вчера чаках на опашка в един от големите хипермаркети и станах свидетел на технологичен триумф на абсурда. Пред мен една жена се мъчеше с нов тип терминал за самообслужване, изглеждащ така, сякаш е измислен от човек, който искрено не понася хората. Първо трябваше да сканира приложение, после да потвърди лоялност с QR код, след това да избере „екологичен режим“ на опаковката и накрая да се справи с някаква виртуална проверка на лична карта за определени промоции. Гледах как екранът замръзва, а тя безуспешно търсеше бутон, скрит зад три подменюта. Тогава осъзнах – това не е напредък, а просто нов начин да ни принудят да плащаме с най-скъпата си валута: вниманието и търпението ни.
Механизмът е прозрачен и циничен. Компаниите знаят, че не могат да подобрят качеството на базовия продукт без големи разходи, затова добавят „интелигентни“ слоеве, които създават илюзия за иновация. Тези слоеве са евтини за производство, но изграждат изкуствена зависимост от техните платформи и приложения. Колкото повече стъпки добавяш, толкова повече данни събираш за потребителя и толкова по-трудно му става да си тръгне към конкурент, който предлага нещо по-просто. Това е изграждане на цифрови капани, маскирани като удобство.
Истинската иновация винаги е била в премахването на пречките, а не в тяхното натрупване. Когато се връщам мислено към постиженията, които почитам в блога си, виждам, че най-големите идеи са тези, които са направили сложното незабележимо. Помислете за изобретяването на масовото производство или за създаването на линейната перспектива в изкуството – те не са добавили нови, объркващи правила, а са дали на човека инструмент, с който да види и разбере света по-лесно и по-бързо. Те са премахнали хаоса, а не са го превърнали в софтуерно изискване.
Когато някой ми каже, че един нов уред е „революционен“, винаги проверявам дали не изисква нов тип абонамент или по-сложна инструкция за употреба. Истинският гений е този, който намира начин да направи един процес толкова безпроблемен, че дори да не забележиш, че е имало нужда от промяна. Всичко останало е просто шум, предназначен да оправдае по-високата цена на етикета.
Ако искате да разпознаете истинското качество, не гледайте колко бутона има на контролния панел, а колко бързо можете да постигнете резултата си. В свят, който се опитва да ни заслепи с блясъка на сложните интерфейси, простотата е единственият надежден ориентир.
Напълно съм съгласна с написаното. И аз имам подобно усещане, когато отида в супермаркета – все повече машини и все по-сложни процедури. Например, преди време се опитах да купя хляб от автомат за хляб, но трябваше да сканирам някакъв код, после да се регистрирам, после да извадя пари от касата, за да имам монета, а накрая и сама да си направя баницата, защото „системата не работи“. Направо си е като изпит по логистика само за да си купиш хляб.
Има нещо много вярно в това за инфлацията на функциите – вчера чаках на каса, където човекът пред мен се мъчи с автомат, който го караше да сканира телефон и да отговаря на въпроси, само за да плати два хляба. Сякаш идеята е не да улесни живота ни, а да добави още една досада към ежедневието. В един момент човек започва да цени повече старите, прости решения.
Наистина се смях, когато прочетох за жената с QR кодове и еко опаковки – имам чувството, че все повече техника се прави с мисъл за инженерите, а не за нас. Понякога ми се струва, че колкото повече „удобства“ добавят, толкова по-сложно става всичко, а аз само искам да си взема солта и да изляза.