Преди известно време мой приятел, който се занимава със зеленчукопреработка, ми обясняваше, че избягва да пазарува от български зеленчукопроизводители, защото не били надежден и сигурен партньор. Десетки пъти се било случвало да се договори с някого за определено количество и цена и после доставчикът да ги продаде на друга фирма, защото му дава две-три стотинки повече на килограм. Години наред зареждал от Турция, защото, първо, ги давали на далеч по-ниски цени и били по-точни в поетите ангажименти. Държавата обаче – казва той – била хлъзгава и често правела непредвидени и не съвсем коректни маневри. Примерно преди две-три години, когато имало суша в Турция и добивът на чушки бил доста нисък, понеже според определени европейски и международни споразумения нямали право да забраняват експорта, турското правителство йезуитски въвело правило, че не може този зеленчук да се изнася без специална опаковка, което веднага вдигнало разходите за износителите и те сами се отказали поради нерентабилност. Върнах се към този случай, когато излъчваха репортажите от българо-турската граница и блокадата, която направиха с тежкотоварните си камиони българските шофьори. В знак на протест срещу непоследователността на турското транспортно министерство и отменено устно обещание към българските превозвачи. И успяха. И ми стана едно драго – защото най-после се сетихме, че това, което правим от години – да се спасяваме поединично, – не е най-печелившата формула. Дай боже, днес – шофьорите, утре – други професионални общности, пък кой знае, някой ден може и българският народ. И похвално, но пък и логично – все пак сме наследници на един хан, дето е обяснявал на синовете си за силата на снопа пръчки и слабостта на разделените. А клетките помнят безотказно – и някой ден ще събудят този спомен.