Скоро с колежка трябваше да обсъждаме едни работни проекти и решихме, вместо да го правим в работна или домашна атмосфера, да отидем в едно приятно кафене и в неформална обстановка да свършим работата. Още на влизане в кафенето обаче, от вратата ни удари огромно кълбо тютюнев дим. Само да вметна, че аз съм бивша пушачка, но не от оная неприятна порода бивши пушачи, които стават по-католици от папата и само при лек тютюнев полъх се правят, че им прилошава – да се чуди човек как са оцелели в годините си на активно пушене. Някак си успях и след спирането на цигарите да запазя толерантността си и да се съобразявам с приятелите си, които пушат. Та поради тая причина реших, че нищо няма да ми стане, ако час-два постоя в задименото помещение. Когато обаче колежката ми седна до мене и два часа тютюневият дим от цигарата й биеше право в лицето ми, без тя даже и да се опитва да го отклони, ентусиазмът ми на толерантен човек бързо се изпари – защото толерантността, както и всичко останало в живота, трябва да е взаимно. Разказах ви тоя случай, за да ви обясня защо въпреки търпимостта си към пороците на другите подкрепям пълната забрана на тютюнопушенето на обществени места, която ще се въведе от 1 юни тая година. Наясно съм, че това е едно много трудно решение, което вероятно е срещнало сериозен отпор от среди, финансово заинтересовани това да не се случи, и затова казвам едно голямо браво за смелостта на правителството.