Зимата паднах много лошо. Слава богу, не счупих нищо и малко прибързано се зарадвах, че ми се е разминало. Прибързано – защото травмите, оказа се, не прощават на никого и малко по-късно започват да напомнят методично за себе си – обикновено докато си жив. Представям си учудените ви погледи за това странно начало и въпросите ви откъде-накъде ви занимавам в днешния си материал със скромната ми до тоя момент персона. Олимпиадата и коментарите за българските спортисти са поводът за това начало. Просто исках да ви споделя, че от личен опит знам що е това травма и какви са последиците от нея. И се питам: дават ли си повечето хора сметка каква ежедневна болка, каква болка доживот е активният спорт. Дават ли си сметка за това, когато коментират българското участие на Олимпиадата, когато обвиняват българските спортисти, че съседни нам държави имали вече медали, а ние не. Аз си мисля, че за държава като нашата, където спортно-техническата база за почти всички видове спорт е под всякаква критика и състезателите ни са принудени да тренират при жалки условия, даже и само фактът, че са спечелили олимпийска квота, трябва да е достоен за похвални думи. Четох оня ден за боркиня от една от бившите съветски републики, която ще е основната конкурентка на нашата Станка Златева – в подготовката й местен милионер налива страшно много пари, момичето тренира със специални датчици, закачени за нея, които отчитат и най-малкото й движение. Как ви изглежда сравнението между тази тренировъчна зала, оборудвана като космически център, и вероятно порутената зала, в която тренира Станка Златева? Затова нека да похвалим целия български олимпийски отбор за това, че е извоювал правото да е там и да представя страната ни. А за себе си съм сигурна, че в следващите си материали ще имам поне няколко повода – кръгли и метални – да кажа още веднъж браво