Олимпиадата в Лондон вече е в историята. Дойде време за равносметка. А тя е един сребърен медал на Станка Златева и един бронзов на Тервел Пулев. На пръв прочит и погледнато опростенчески. Защото от време оно олимпийският принцип е: важно е участието. А въпреки оскъдицата от медали с български адрес на тази олимпиада, аз смело мога да кажа, че ние отбелязахме не просто участие на тези олипмийски игри, а едно предостойно участие. Българските спортисти стояха тежко по терените и залите, представиха се толкова добре, колкото можеха в настоящия момент, състезаваха се на предела на силите си. И това, което ми направи много силно впечатление, е, че голяма част от тях останаха с някакво чувство за провал и вина пред българския народ. Чувство, което намери най-мощен израз във воплите на Станка Златева след мача й с терминатора Наталия Воробьова, в подготовката на която по мое мнение са изсипани не просто много пари, но и доста стимуланти. Та Станка Златева след мача изплака: За нищо не ставам! Че това не е така, е ясно на всеки средно интелигентен човек. Но същият тоя човек няма как да не си зададе и един друг въпрос: Защо българските политици не изпитват подобно чувство на вина пред народа си за своите действителни провали. България е преживяла през годините през няколко национални катастрофи, бих казала преживява нещо подобно и сега. Историята обаче не е записала досега подобно откровение на политик. А бога ми много от тях са имали и имат сериозни основания мощно да извикат: За нищо не ставам.