Попаднах тия дни във Фейсбук на една снимка. Струва ми се, че и друг път съм я виждала, но сега се поразмислих върху нея и реших да споделя мислите си. На снимката е едно слънчево дете, което държи в ръцете си снимка на друго дете, което лежи в легло – слабо, недохранено, без капчица жизнени сили. И отдолу е описана историята. Това е едно от многото деца, захвърлени в български дом за деца с умствена изотаналост. В такъв дом го намира едно швейцарско, мисля, семейство. Тогава момиченцето е седем години и тежи точно седем килограма, никога не е ставало от леглото си и е дамгосано с няколко тежки диагнози за умствена изостаналост. Семейството, вероятно от човечност, не се сещам за друга причина, решава да поеме грижата за момиченцето, завежда го на пълни прегледи в София и се оказва, че нито една от тия диагнози не е вярна. Единствената диагноза е пълна седемгодишна немара на служителите в дома за това дете. Осиновяват го. И буквално го вдигат на крака. Днес усмихнатото момиче от снимката е онова седемгодишно дете, което никога не е напускало леглото и което е тежало седем килограма. Жизнено, енергично, владее три езика. Не ми се иска да коментирам колко тежка е диагнозата, която могат да ни поставят на нас като общество, ако така с лека ръка дамгосваме и оставяме на доизживяване децата си. Искам само да кажа браво за човечността на тия хора – и за цивилизоваността на онова общество. Защото това, доколко е цивилизовано едно общество личи точно от това – отношението към хората, още повече децата, в неравностойно положение.