Много харесвам българско кино. То си е съвсем логично човек да харесва родно изкуство, защото няма нещо, което да е по-близо до човек като светоусещане от талантливо написана книга или добре направен филм на родния ти език от хора, родени на същите географски и културни ширини, с проблеми като твоите. Разбира се, от това свое твърдение изключвам наистина голямата литература и голямото кино, защото те могат да докоснат емоционално всеки във всяко едно кътче от света – те са толкова големи, че за тях географски и културни ограничения не важат. Та говорех, че харесвам българското кино. Колкото и да го харесвам обаче, не мога да отрека, че в последните години много спорадично се появяваше някой хубав филм. Повечето от филмите нямаха собствена физиономия, обикновено сюжетите им бяха свързани с все едни и същи посткомунистически теми и герои – дотолкова, че честно да ви кажа, макар да смятам себе си за ценител и познавач, като чуя заглавие на някои от тези филми, трудно извиквам конкретна картина или лице на някои от актьорите, смесили са се. Затова останах истински приятно изненадана от новия български филм “Кецове” – филм, който наистина оставя картини и спомени в съзнанието ти. Не от тия претенциозни филми, дето разказват заплетени истории и задават сложни въпроси – а истински хубаво кино, което разказва една много простичка история по още по-простичък начин – с красиви картини, музика и лица, които наистина се помнят. И създава едно невероятно усещане за свобода. И мирис на море, който помним от старото българско кино. За сценаристите, режисьорите и актьорите – едно голямо браво!