Една моя леля си беше пристигнала за две седмици от Англия. От десетина години работи там като медицинска сестра, преди това беше пет-шест години в Либия. Остават й още две години до пенсия и е решила да си ги изкара там. Пък после да се върне тук с едно по-прилично заплащане – по европейските стандарти. И понеже за толкова години гурбетлък е събрала пари да си купи жилище, се наложи да й помогнем при обиколките по агенциите, при избора, след това при оформянето на документи – ей такива неща, които са трудни за човек, който е бил дълго време извън страната. Та при един от тия турове по разни офиси и институции минахме покрай един магазин, от тия, на които им казват “За 1 лев”. Те нещата вътре отдавна не струват само лев, но пък името им си остана. Огромен магазин, на два етажа и вътре – разнообразие голямо, но общо взето, все китайски неща, и то не от най-качествените. Нито аз, нито тя си харесахме нещо и тръгнахме да излизаме. На изхода един мъж, вероятно охрана, като ни видя, че не минаваме през касата, тоест че не сме купили нищо, ни помоли да си отворим чантите за проверка. Леля ми доста се шашардиса. И ме пита после – това практика ли е. Отговорих й, че в интерес на истината не е практика, по-скоро изключение, но все още има останали места, където проверяват чанти. Ясно е, че в Европата това няма как да ти се случи, освен ако няма много сериозни индикации за престъпление, защото на практика подобен акт си е грубо навлизане в лично пространство.
Та си мисля тия дни – хубаво китайски магазини, ама да намерят начин, да си сложат охранителни камери и видео наблюдение и да спрат да тършуват по чантите на хората. Обидно е някак – даже и да не си живял дълго навън и да не знаеш, че може и по друг начин.
Пък като я свършат тая работа, ще има повод за похвала и ще я направим. Знаете, че не пропускам. Но първо трябва да се заслужи.