Досега в блога ми, който си е посветен на това да бъдат споменавани и поощрявани явленията и проявите, които са достойни за това, винаги обект са били хора в осъзната възраст. Не беше ми хрумвало обаче какъв е чисто възпитателния ефект, който могат да имат поощренията и похвалите върху децата – пречат ли те, или помагат в процеса на възпитание. В последните години с модата на така нареченото позитивно мислене и с разцвета на най-различни психологически теории за това, че всички несъвършенства на характера, комплекси и несигурност в поведението в зряла възраст се коренят в най-ранна възраст, доста от родителите наложиха при отглеждането на децата си принципа на безконтролните похвали, безкритично отношение даже и към отрицателните прояви и поощрението на всяко хрумване – без значение дали то смислено и градивно, или не е. В последно време обаче психолозите сериозно ревизираха безмерните похвали като положителен възпитателен метод и започнаха да налагат тезата, че добрата дума и положителните стимули действат добре само когато са направени с мяра, иначе биха могли да имат съвсем обратен ефект на очаквания и търсения. Според специалистите прехвалените и прекомерно толерираните от родителите си деца на подсъзнателно ниво, а често и в преките сблъсъци в реалния живот извън дома, чувстват, че все пак не са толкова съвършени, умни и способни, каквито ги виждат техните родители. И според психолозите незаслужените похвали често водят до усещане за неловкост, смущения в контактите с връстниците и като следствие на това, че малчуганът постоянно се опитва да достигне нереално създаденото му усещане за лична стойност, в невъзможността си започва да нервничи и да се държи зле с околните. Затова – похвалите с мяра. И спазване на златното правило – да са направени така, че детето само да разбере какво и защо е направило добре и за какво точно го поощряват.