Известна е Пловдивската английска гимназия – дала е на България голяма част от политическия и интелектуалния й елит. Винаги съм си мислела обаче, че всяко едно училище е ценно не с това, което ти дава като знания, а с това, което изгражда в теб като ценностна система. За това, колко е добро едно учебно заведение, трябва да говори не средният успех на випуска и броят на златните медалисти за отличен успех, не резултатите от матурите, а броят на човеците, които е произвел. А личният успех на един учител, освен това на което те е научил, е и това дали те е направил благодарен човек. И тук правя рязък преход към личността на Емил Кошлуков – доста спорна и за мен самата. Сигурно тези от вас, които са на по-средна възраст или над нея, си го спомнят от първите демократични години, когато вееше знамената и държеше пламенни речи начело на студентските стачки. Сигурно помнят шеметната му политическа кариера след това и как от един опърпан млад дисидент се превърна в част от политическото статукво на България. След това учи политология в Америка. После се завърна, пробва се пак за малко в политиката. И сега е в доста спорната откъм морал медия ТВ7. Така или иначе, Кошлуков е спорна и нееднозначна личност. Когато има нещо безспорно обаче, за което човек трябва да бъде похвален, го правя. Попаднах оня ден в интернет на материал в предаването, което той води – няколко минутки, в които той разказва за учителя си по литература от въпросната Пловдивска английска гимназия, починал наскоро. С голяма любов и топлина, със сълзи на очи. За първи път чувам името на този Учител – но едно е сигурно, името му трябва да се пише с главна буква, щом е успял да възпита благодарни ученици.