Сега ще ви разкажа за две случки от последните дни, които на пръв поглед може и да ви се стори, че нямат нищо общо помежду си, но не е така. Има нещо, което ги свърза, и това е начеващата човещина, която няма как да се изгуби някъде по пътя.
Първата история. В почивните дни около Великден подраних за една среща на Главната с около двайсетина минути и реших, вместо да стоя на едно място и да чакам, да пообиколя по магазините наоколо. Пред един магазин детенце на около пет-шест години – вероятно майка му го беше взела със себе си на работа в почивните дни – хранеше коте. Като приближих към тях, котето се поуплаши и понечи да избяга. Детето с умилителна нежност го погали му каза: не се плаши, миличко!
Втората история. Преди ден-два, на празника на детето 1 юни, съвсем не случайно минах през градинката до Джумая джамия. Минах, защото знаех, че ще има кампания на Асоциация “Муковисцидоза” – рядко генетично заболяване, за което вече съм ви говорила. Акцията се състоеше в това, че деца бяха поканени да оцветяват гипсови фигурки и в празничния си ден да направят дарение – като помощ към страдащите от това заболяване, нуждаещи се от скъпи медикаменти и кислородни апарати, но преди всичко като подарък към себе си. Да, беше пълно с деца, които бяха дошли да помогнат и на чийто ревер организаторите на събитието бяха закачили стикер, на който пишеше дарител.
Ще попитате как така навързах двете истории в общ разказ. Ами всъщност това не са две различни истории, а една и съща. И детето, което хранеше котето, и децата, които избраха като първоюнски подарък да дарят помощ на хора в нужда, няма как от добри малчугани да се превърнат в лоши възрастни. Това е историята на нещо много простичко – добротата.