Имам една приятелка, която често казва: другите се качват на главата ти точно толкова, колкото им позволиш. Така е и с работодателите. Криза, безработица. Значи ли това обаче, че трябва да се правят компромиси до безкрай?
Всеки ден от страниците на вестниците ни атакуват с отчайваща информация за нечовешки условия на труд, с месеци забавени заплати от работодатели, които в личен план благоденстват. Няма да коментирам съвсем пресния и трагичен случай в Ораново, защото едва ли има човек, който да го е пропуснал. Не мога обаче да подмина и една снимка от последните дни, на която наследникът на собственика на въпросната фатална мина пирува като за последно в елитен ресторант на европейска столица – може би на цената на годишната заплата на всеки един от ония нещастни хора, които рискуват живота си всеки ден в необезопасените заради икономии галерии.
Да, това е истината – новоизлюпени новобогаташчета без морал ни се качиха на главите, защото им позволихме.
Има лъч надежда обаче. Преди седмица в пресата изскочи новина за момиче от малък български град, което съди работодателката си. Завършило висшето си образование, постояло известно време на борсата по труда, откъдето я насочили към работа във въпросната фирма по програма за овладяване на младежката безработица. От агенцията по заетостта плащали на работодателката й не само дължимите към държавата осигуровки, но и заплата й в пълен размер. Това облекчение обаче се сторило недостатъчно на въпросната мениджърка, та решила да спира по сто лева от заплатата на момичето като компенсация за положените извънредни усилия за осчетоводяване, после вдигнала мизата на 150.
Е, не издържали нервите на момичето и сега я съди. Защо е толкова важен тоя случай!? Не толкова за това, дали и на колко ще я осъди. А че възмъжаваме. И даваме, макар и все още зачатъчен сигнал, че тая няма да я бъде дълго време.