Там, дето поисках бях. Взех колкото пожелах… Така започва една много известна песен – „Фалшив герой” на един още по-известен български актьор Тодор Колев, който ни напусна тия дни. Много хора постнаха на стените си във фейсбук снимки и колажи, правени от някой друг. Аз не го направих, първо, защото тази еднаквост не ми харесва. И второ, защото реших тук, в блога си, да разкажа една лична и преживяна история, свързана с Тодор Колев. То даже не е и история – едно мимолетно докосване до обаянието и светлината, до скромността и магичното излъчване, което носеше този голям български актьор. Няма да споменавам големите му роли в киното и театъра, които е изиграл – тези, които го харесват и обичат, ги знаят. Няма да говоря за това, че макар да му бяха лепнали етикета на комедиен актьор, какъвто той безспорно беше, той се има в биографията си и много силни драматични роли. Та към историята. Преди няколко години с приятели седнахме в лоби бара на местен хотел – приятен и не особено голям бар. След около двайсетина минути пристигна с двама приятели Тодор Колев – съвсем естествено всички погледи на хората от бара се насочиха към него, още по-естествено и непринудено той кимна към присъстващите, усмихна се искрено и някак успя да уважи всички, които в този момент го гледаха. След което седна с приятелите си на бара – без никакви превземки, без артистични надувки, нормален, земен, голям човек. Е, такъв го видях Тодор Колев – голям и земен човек, нещо, без което не може да бъдеш и голям актьор. Вечна му памет!