Американизацията и комерсиализацията е пълна – във всяка една сфера на живота ни. Това, на което му казват американска мечта и което означава нищо по-малко и нищо повече от това да успееш на всяка цена, все повече завладява като философия и като житейски модел нови световни пространства. За съжаление и в изкуството – в живописта, в литературата, в киното. Ефектът започна да значи много повече от стойността и съдържанието. Провокативни пърформанси и инсталации започват да се таксуват като стойностни и значими явление, а те няма как да са такива най-малкото заради факта, че са много преходни. Не оставят следа – най-просто казано. Автори като Дан Браун, които не са литератори в традиционния смисъл на тази дума, а организатори и експлоататори на чужд труд, бизнесмени, се издигат в ранг на класици. Което за всеки човек със средна литературна култура, е нелепо. И в киното е същото – ефектни, зрелищни, но не особено стойностни филми водят класациите, пълнят касите и печелят награди на филмови академии и сърцата на зрителите.
Има обаче останали оазисчета в тази комерсиализирана пустош. Творци, за които касовият успех и одобрението на масовия зрител не са всичко. Автори, които са ценители и правят филми за ценители. Е, със сигурност горната характеристика приляга съвсем плътно на Уди Алън. При това трайно. Този стремеж към елитарност при него – в хубавия смисъл на думата – не е спорадична. От самото начало на кариерата му и досега върви по тази линия, без криввания към касовото и лесно разпознаваемото от публиката. След последния му филм “Полунощ в Париж” – който действително беше впечатляващ, за подготвения зрител, разбира се, всички се питахме какво следва. Стана ясно – скоро ще се появи “Син Жасмин”. Ще видим, както се казва. Макар че при Алън успехите са много вероятни. Всъщност не – съвсем сигурни са. Като в дългогодишна, мъдра и улегнала връзка. Публиката знае какво очаква, авторът знае какво иска и какво може.