Пътувах тая събота от Пловдив за Плевен. По съвсем конкретен повод. Сестра ми е омъжена там и понеже преди около месец се дипломира като магистър по икономика в Свищов, организира тържество по този повод. Хванах автобус от автогара Север, много рано сутринта. Пътят, знаете, е доста дълъг и на автогарата в Карлово автобусът спря за около пет минути – да изчака пътниците, които се качват от там, пък и да направи почивка за тези, които са вътре. Възползвах се от почивката и слязох на автогарата да потърся тоалетна. Касиерката, много усмихната и любезна жена, ми показа къде е и ми даде ключ. Влязох, поосвежих се и излязох бързо, за да не изпусна автобуса. И някъде около 15-20 минути след като рейсът беше тръгнал, се усетих, че когато се мих в тоалетната свалих от врата си фотоапарата, доста скъп между другото, и го закачих за дръжката на една от вратите. Изтръпнах. Не знам за какво се притесних повече – дали за самия апарат, или за това, че в него имах много снимки, които все отлагах да кача на компютъра. Реших да отида при шофьора на автобуса, да му кажа какво е станало и ако има някакъв телефон на автогарата, да ми го даде, за да се свържа с жената. Точно когато стигнах до него, телефонът му иззвъня. Изчаках да свърши. И още преди да започна да му обяснявам, той ми каза да не се притеснявам, апаратът е на сигурно място. Жената от автогарата в Карлово го намерила и веднага му звъннала. На връщане от Плевен си прибрах апарата и имах възможност лично да благодаря на жената с дребно подаръче. Но исках и от блога си днес да кажа вместо обичайното браво, едно голямо БЛАГОДАРЯ!