Днес противно на маниера, който съм възприела, да стигам до похвалата винаги в края, започвам с нея. И с една много тривиална констатация – много е важно да знаеш кога да кажеш стоп и да се оттеглиш, да прецениш кога е дошъл моментът, в който вероятността да пречиш на общото дело е много по-голяма от тази да помагаш. Това важи за всяка една област.
В този смисъл браво на Сър Алекс Фергюсън, че намери сили и след 26 години начело на Манчестър Юнайтед, каза дотук и се оттегли от футбола. Малцина обаче успяват да уцелят мига и най-важното да съберат смелост да се откажат от нещо, в което все още са успешни, преди да започнат да падат по надолнището на професионализма. За съжаление примерите на хора, които продължават да не искат да се откажат, много след като е дошъл пикът на кариерата им и вече са поели в обратната посока, е забележително много.
В чисто българските условия се сетих за един от шоубизнеса и един от политиката, макар че те са много. Може ли някой да ми даде смислен отговор на въпроса какво, освен патологично его, може да кара отдавна изчерпан водещ като Слави Трифонов да продължава да трови развлекателната вечерна среда с предаване, което с банализмите си е много далеч и от шоуто, и от развлечението, и от професионализма, който държеше Дългия в началото на кариерата си. Няма ли кой да му каже да остане в сянката на продуцентството и да даде път на млад и свеж талант. А защо на Иван Костов му трябваха години, в които съсипа дясното пространство в България, защо му беше нужно да претърпи пълно изборно фиаско и да играе долнопробно политическо театро в опит да оцелее.
Отговорът – слизането от сцената не е лесно и доброволно го правят само най-големите.