Скоро попаднах в чуждестранен сайт на следната история. В началото на 20 век етнолози откриват отдалечено мексиканско селце, в което една доста голяма част от хората не чуват. Все пак по-голямата част от жителите на селцето чували. Те обаче не възприемали липсата на слух у своите съселяни като някакъв недостатък, защото самите те отрано в контакта си с нечуващите научавали езика на жестовете. И общуването било лесно. Много често даже не можели да се сетят кой от съселяните им е чуващ и кой не. Сетих се за тази история покрай излязлата тези дни информация, че правителството ще поеме разходите по обучението на кучета водачи за слепи хора. За тези, които не знаят, обучението на едно такова куче не е проста работа. Доколкото знам, се подбират кучета от специална порода, след което се дават на отглеждане при доброволци, докато навършат една година. И чак тогава могат да постъпят в специална школа за такива кучета, в която да ги обучат да бъдат най-верният приятел и най-добрият помощник в трудното ежедневие на невиждащия човек. Ще кажете каква е връзката между двете истории, които ви разказах. Ами първата история показва, че не физическите недостатъци на човек сами по себе си са проблем, а отношението на хората към тях и условията, които обществото създава на тези хора, за да не се чувстват различни. А втората история показва, че започваме и ние като общество да имаме един културен подход към проблемите на хората в неравностойно положение. Похвално!