Наскоро прочетох една статия, “Богат-Беден” се казваше. Заглавието ме заблуди и очаквах поредната социална драма на съвременния ни живот по подобие на тази, описана в много популярния роман на Ъруин Шоу със същото име. Темата на автора обаче се оказа дарителството. И друг път съм писала по темата, основно за кампаниите, които се правят от големите фирми. Операторът М-тел е една от тях.
Общо взето в статията, се правеше паралел между старите български първенци и богаташи, които са смятали за първостепенен свой дълг към обществото да даряват – за образование, здравеопазване, култура – и съвременния богаташ, който със сигурност има съвсем други приоритети. Печални изводи, но за съжаление верни. Буквално няколко дни след това обаче, сякаш по поръчка, попаднах на един материал, който ми възвърна някак оптимизма. Че има все още българи, които приемат дарителството като висша ценност и дълг към другите. И са в състояние да се разделят със скъп семеен имот, струващ милиони, за да подпомогнат една благородна кауза. Говоря за Иван Станчов, бивш посланик на България и за кратко министър на външните работи. Още през 1993 година той дарява реституираната им семейна къща в центъра на Морската градина във Варна за център за работа с деца със специфични потребности. Къщата е кръстена на негова братовчедка, която е била болна от церебрална парализа, в нейна памет е и дарителският жест. Как ви се струва паралелът, който няма как да не направим, между този щедър и човеколюбив жест и болните амбиции за безогледно забогатяване на алчните инвеститори, които искаха да наливат бетон в същата тая градина. На мене ми звучат като гласове от два различни свята. Похвално за стария свят – този, от който идва Иван Станчов.