Похвална инициатива се пренесе от Италия и в България. Принципът за солидарност и взаимопомощ е някак поизтъркан и клиширан като фраза – но това не е страшно. Лошо е не когато думите се изтъркат от употреба, а когато истински започнат да се изпразват от съдържание. Българите показахме, че не сме изгубили съвсем чувствителността и потребността да помагаме на тези, които имат нужда, или просто да помагаме. Дотук със сериозния тон. За добрите идеи, каквато със сигурност е тази за висящите неща, с които можем да помогнем на другите, винаги има претенции за авторство. Доколкото си спомням, във фейсбук беше цитирано, че традицията идва от Италия. Тук бих могла малко да поспоря. Предполагам, че повечето от хората, които следят блога ми са четящи и няма как, някога в детството си да не са се докосвали до една велика детска книжка – “Пипи Дългото чорапче”. Според мен там са корените на висящото кафе – като нещо, което може да подариш и с което може да зарадваш. Спомняте ли си оня кух дънер или дърво, в който всеки четвъртък, ако не ме лъже паметта, незнайно откъде, докато Пипи беше на гости при баща си на остров Корекоредут, се появяваха пасти и лимонада – с които Пипи искаше да зарадва натъжените от отсъствието й Томи и Аника?! Ето това трябва да стане смисълът на това висящо кафе – не просто да помагаме, защото хората имат нужда от това, а просто да се опитаме да бъдем по-добри, да мислим за другите, да им носим радост. Защото и добрината, и радостта се връщат. Винаги.