Много се изприказва тия дни за това, какъв героизъм е участието на Йордан Йовчев на тая преклонна за един спортист възраст – още по-преклонна за тежка дисциплина като спортната гимнастика, където освен високото спортно майсторство и опитът, голямо значение има и чисто физическото състояние на спортиста, неговата сила. Спор няма, класирането Йордан Йовчев в почетната осмица за финала на халки е постижение, което няма нужда да коментираме. Както не се нуждаят от коментар и десетките успехи, които той успя да постигне за българската спортна гимнастика през дългите си години по световните спортни подиуми, и десетките пъти, в които ни е карал да се чувстваме горди, когато са вдигали българското знаме под звуците на химна. Сигурно сте се питали кое е това нещо, което може да мотивира един спортист, един човек за подобен спортен героизъм, коя е оная сила, която го кара понякога да надскочи собствените си възможности, а нерядко и природните закони. Ще кажете спортната злоба и амбицията. Донякъде може и да сте прави. В спорта без хъс и амбиция не се постига нищо. Но за Йордан Йовчев това не е точният отговор. Отговорът на въпроса, откъде черпи сили за спортния си героизъм този забележителен българин, ми просветна внезапно оня ден. Просветна ми от една снимка – от тържественото откриване на олимпийските игри в Лондон, на която той като знаменосец на нашия олимпийски отбор носи българското знаме. Вижте тази снимка, вижте какво родолюбие и каква гордост от това, че носи нашето знаме и води нашия отбор, струи от този мъж. Ето от там, от родолюбието, му идват силите.