Спомням си някога като бях малка колко съм си играла с детските игри на моите родители – общо взето игрите от Живково време. Тогава техниката тепърва започваше да се развива и сме се радвали повече не механичните игри. Сетих се покрай една група във Фейсбук, в която публикуват постоянно неща от миналото. Много мило ми стана като видях старата ми електронна игра „Ну Погоди“, при която събираш кокоши яйца. Или пък малко по-късно – играта „Тетрис“. Да не говорим колко време съм изгубила на първата ми телевизионна игра, която включваше няколко доста елементарни игри и се играеше с джойстик. Всички тях съм складирала в таванската стая на баба ми и сякаш тя съхранява една голяма част от живота ми. Винаги като се кача горе и стоя в умиление за невероятните детски моменти. Уникални времена – дама, шах, не се сърди човече, домино са само част от игрите запълващи ежедневието ни едно време. Как се променят нещата обаче. Ако някой днес ми предложи да си разменя миналото за настоящето определено бих отказала. Дори се гордея, че сме си играли някога повече на двора, а не сме седяли постоянно пред компютрите. Изграехме на стражари и апаши, криеница, ръбче, народна топка, кральо портальо, разменяхме си миришещи картинки и още куп неща, за които днес младите не са и чували. И все пак от време на време навън виждам деца, които играят на нашите стари игри, което определено е похвално. Донякъде зависи и от родителите, защото те могат да провокират интереса на децата си към реални игри навън, а не към виртуални вкъщи.