Напоследък това да станеш „звезда“ е нещо доста популярно. Всеки, имам чувството, че се е запътил натам – към звездното небе. Да блестиш там горе е по-добре от това да си тук долу при обикновените хора.
Но защо е този стремеж към небесните висини? За чест и слава? За пари? Да натрием носа на останалите „простосмъртни“? Да докажем на целия свят, че сме успели в нещо? Да ни канят на най-грандиозните събития? Ех, че звезден живот! Направо си умирам за него… Нищо, че няма да мога просто да се разходя в парка без да ме следват папараци и хората да ме спират на всяка крачка за автограф. Нищо, аз не съм по малките неща вече, аз съм част от нещо голямо, единици са избраните като мен. Като ми писнат светските партита, ще прибягна до едни непозволени субстанции, за да се разнообразя. Те ще ми помогнат да виждат живота в още по-красиви цветове. Аз просто нямам насищане.
Надявам се, сте разбрали иронията в думите ми. Предпочитам да съм „звезда“ в собствения си живот. Не съм жадна за слава, искам да си остана тук на земята при обикновените хора. Там горе искам да отида, когато настъпи краят, не по-рано. Тук може да си живееш един славен земен живот, заобиколен с хора, които са ти истински приятели, а не такива, които гонят материалното в теб.
Ако и ти си от онези не жадните за слава, вдигни ръка, за да те видя. Може би сме единствени, изчезващ вид…