“Свестните у нас считат за луди” – разбира се, че е част от стихотворението “Борба” на Ботев и поводът да се сетя за тоя стих не е предстоящият съвсем скоро 2 юни. И покрай тоя ден в главата ми се завъртяха някои впечатления и мисли – провокирани от многото клиширани постове във фейсбук и от забързаните, незнайно за къде, в 12 часа наобед, хора, които обикновено не спират по времето на воя на сирените. Но за това в някой друг блог – моят е за похвали. И споделям само позитивни прояви.
Би Ти Ви преди няколко дни излъчи един много интересен репортаж за 78-годишен пенсионер, който докато правел сутрешната си разходка заедно със своя четириног домашен любимец, намира найлоново пакетче, в което пък имало кутийка с около сто грама злато. Човекът веднага направил собствено разследване кой точно от квартала може да ги е загубил, поразпитал момичето, за което имал догадки, че е притежател на загубените бижута, и след като се убедил, че тя е собственикът, й ги върнал.
Няма какво да коментираме колко достойна и трудна според мене е една такава постъпка на един български пенсионер, който няма как при тези нива на пенсиите да не живее в траен недоимък. Честността обаче си е честност и човекът каза – бил генетично обременен с нея. Целият им род били такива.
Разбира се, дадоха думата и на съседите, които се възторгваха пред камерите от достойната му постъпка, обясняваха колко честен човек е и че е редно да се постъпва така. Не знам обаче защо съм скептична към искреността на една значителна част от тях. Може би защото много често при репортажи, показващи как някой връща портмоне с голяма сума пари или пък намерени ценности, съм присъствала на коментари на хора, които казват: тоя е луд, да се падне на мене, никога не бих го върнал. Та това си мисля тия дни: хората го определиха като свестен, но много по-вероятно е тайно да го мислят за луд. Дано не съм права! Иначе – дай боже, повече такива луди!