Напоследък писмата, особено в електронния си вариант, станаха доста популярна форма за комуникация. Обикновено граждани пишат депеши до медии или институции, едни политици до други, бивши управляващи до настоящи. Абе с две думи – тече засилена кореспонденция. Бих добавил – и безсмислен труд.
Аз лично намирам тази форма на общуване като не много продуктивна, но знаете, че винаги може да се случи нещо, което да опровергае и най-твърдите ти убеждения. Вчера в един сайт попаднах на материал за младеж, който написал писмо до правителството с молба отново да бъде пусната в действие теснолинейката в участъка от Добринище до Якоруда. Била спряна преди две години. Аз, въпреки че съм пътувал неведнъж с нея и я смятам за изключителна атракция, тъй като минава през доста красиви и живописни местности, не съм разбрал за този двугодишен запор. Е, изложил младежът в писмото си не само искането си, но и направил икономическа обосновка защо пускането на влакчето в този участък не е толкова безсмислено и нерентабилно, колкото са смятали тези, които са взели решението преди две лета.
Очевидно аргументите са натежали и движението по тази линия вече е факт.
Защо драснах тия няколко реда!? Не защото съм си променил мнението и смятам, че тая форма на общуване в обществото често води до продукт. Не. А защото си мисля, че въпросният случай ни показва, че не трябва да се отказваме – даже и в случаите, когато изглежда безсмислено и безнадеждно. И че единственият сигурен начин да не постигнеш едно нещо, е, като не се опиташ да го направиш. Да, опитът не носи гаранция за случване, но поне дава надежда.