Разсеяна съм, признавам си. Забравям много – и хубаво, и лошо. Което, мъдрите хора твърдят, било една от гаранциите за щастлив живот. Е, сигурно, като изключим моментите, в които много пречи. Та към днешната история. Преди седем-осем месеца, когато бях по-свободна и имах време и за четене, взех от кварталното читалище автобиографията на Барак Обама. Започнах да я чета, ама скучна и недобре написана работа. Искрено се надявам поне президентстването му да не като писането. Зарязах я, после я подредих някъде, после ме завъртяха задълженията по един няколкомесечен проект, в който се включих, и съвсем забравих за дължимото към библиотеката. Напомниха ми с препоръчано писмо преди седмица – основателно заключили, че няма сама да се сетя да им върна книгата. Отидох, активно срамувайки се – това сериозно. Беше ясно, че ще се плаща глоба, и за миг не си помислих да оспорвам. Вината си е вина и води след себе си съответното наказание. Ако трябва да вкарам и аз малко политическа лексика от последните дни, то си е и уместно, като се има предвид естеството на четивото, което ме вкара в нарушение – да мина и аз през дълбок катарзис като Пеевски. Каза библиотекарката: Ще се глобяваме! Отвърнах: Спор няма. Е, оказа се, че по вътрешните правила на читалището ми се начисляват за всеки просрочен ден някакви стотинки, които трябва да заплатя. Служителката ми обясни, че по тяхна преценка това не било особено възпитателно за нарушители като мен. Даде ми списък с книги, излезли скоро от печат, към които читателите проявяват интерес, но библиотеката няма пари да закупи. Да си избера заглавие и право в книжарницата да го купя, след което да го даря на библиотеката. Хубав почин. Може би това е най-смисленото наказание, което съм получавала през живота си.