Оня ден съвсем случайно попаднах на телевизионен репортаж за честванията на годишнината от освобождението на Асеновград от турско робство. Някакви официални лица поднасяха цветя и венци пред бюст паметник на руски пълководец, генерал, на име Виктор Дандевил. Нямам големи претенции да съм познавач в дълбочина на българската история, но пък смятам, че съм един средно грамотен исторически човек. Но името на този генерал не бях го чувала. И да е жив и здрав гугъл, веднага поразрових. Стана ясно, че генерал Дандевил е бил ръководител на предния отряд на ген. Гурко, отрядът, който нанася решителния, съкрушителен и окончателен удар на армията на Сюлейман паша, отрядът, който освобождава последователно Асеновград и Пловдив. Та във връзка с този репортаж и във връзка с постоянните дебати в българското общество какъв е приносът на руската армия за освобождението на България от турско робство, се родиха следващите ми размисли и коментари. В тая връзка се сетих и за едно стихотворение на един велик руски поет – Пушкин – за неръкотворния паметник, който сам си изгражда с поезията. Та си мисля: и пълководците, и поетите сами си градят паметниците и сами определят местата, на които да бъдат построени. Така че всякакви дебати кой колко и с какво е допринесъл за нещо са излишни. Паметниците са там, където сами, с делата си, са си ги построили великите люде. А признателното поколение просто отива там, за да засвидетелства уважение. Така че на въпросите, кой, защо и дали е освободил България от турско робство, и дали въобще е имало такова, нека не отговарят псевдоисторици! Най-малкото защото никой не ги пита и защото отговорът е ясен.