Всеки един родител се опитва да вдъхне самочувствие на своето дете. Опитва се да му втълпи, че то е единствено и неповторимо, че може да направи почти всичко, което пожелаят. Но дали в старанието си да вдъхнем увереност на децата си не ги правим самовлюбени егоцинтрици, които нямат реална преценка за собствените си възможности?
На практика се получават точно едни такива индивиди, които си мислят, че могат да постигнат всичко, без да влагат каквото и да било усилие. И тук отново е проблем на родителите, защото в стремежа да им вдъхнат самочувствие, са забравили, че трябва да им обяснят, че това самочувствие трябва да се гради на нещо – познания и прочие.
Съществува и обратния вариант, когато самочувствието на даден индивид е доста занижено в сравнение с това, което той представлява в действителност. Това също не е добре, защото това означава, че се съмняват в собствените си възможности и трудно ще се решат да направят крачка, за да се развиват. Което ще ги принуди да се задоволяват с много по-малко отколкото са способни в действителност. Твърде тъжна съдба, нали?
Ето защо самочувствието трябва да е умерено. Напълно осъзнавам, че това е много сложно за осъществяване. На практика нито един човек няма реална преценка за собствените си възможности и е трудно да прецениш да колко е добре да демонстрираш самочувствие и до колко – не.
А ти до колко успяваш да преценяваш себе си? И дали не се оглеждаме най-добре в очите на най-близките ни?